Анна Каван: Ice

Единственият фантастичен роман на Анна Каван е типично произведение за времето, в което е писан. Ice се вписва в контекста както на света от 60те години на миналия век и неговите вълнения, така и в контекста на жанра и неговите търсения от същия период. От една страна това е алегория за Студената война и за отношенията между половете (с фокус върху, буквално, мястото на жената). От друга е научно-фантастичен роман от британската Нова вълна, който е в стила на “катастрофичните” истории на Дж. Г. Балард. С други думи, външното бързо, за няколко страници, се оказва вътрешно. За да направим прехода по-лесно и ние, читателите, Каван съвсем обръща стихията, с която работи - подменя я, дава й нетипични характеристики и така ни казва, че правилният поглед е субективният, на преживяването, а не обективният, на науката. Ледът връхлита като вълна, лумва изведнъж като пожар. Движи се като цунами, сковава хората за секунди. Сюрреалистично и объркано. Какъвто е и светът на Каван.

Може би близкото бъдеще. Или съвсем близкото бъдеще: след утрешния ден. Две бедствия систематично унищожават Земята: световна война и природен катаклизъм. За едното са виновни политиците, за другото - не се знае. Градове, цели държави умират в ледената прегръдка на бедствието, докато тук и там избухват бомби. Атмосферата е истерична и параноична. Изглежда така, сякаш на света са останали само чудовища и конспиратори. (Само за един кратък момент попадаме, заедно с безименния главен герой и понякога водещ разказвач, в обикновен, южен град, в който нещата изглеждат нормално. Тогава усещането за вилнеещ сюрреализъм е още по-силно. Каван не оставя пространства, в които да си поемем дъх..)

В политико-метеорологичната драма се развива една друга, съвсем лична: един мъж търси една жена. Намира я, на няколко пъти и все за малко, защото за нея с него се състезава друг мъж. Първият е безличен, не знаем нищо за него, дори какви точно са отношенията му с жената. Вторият е мъж с власт. В тази игра жената няма активност. Тя е все отвеждана, отвличана, спасявана за малко, заключвана в стаи, измъквана от стаи. Понякога говори. От казаното разбираме, че, ако й се даде свободата да избира, би останала сама. Защото, каквито и точно да са били отношенията й с този, който желае да е неин спасител, и онзи, който е неин насилник, те са отдавна изстинали, мъртви.

Ice е изграден от поредица изгубвания и обърквания. На всеки няколко страници има някакво сериозно обръщане: на гледната точка, на казаното. Преследващият става преследван, жертвата - насилник. Освен обръщания, има и нахлувания. Фантазии, спомени (или желания, чиито старост и интензивност са ги превърнали в спомени) се смесват с разказа. Научно-фантастичното, с което започва книгата бързо се стопява в реки от спомен и сън. Външният свят е без значение. И без това него вече почти го няма. Това, което е останало след него, не позволява много и не обещава бъдеще.

Въпреки динамиката, която преразказът внушава, Ice е книга, бавна като глетчер. Разказвачът пък говори с тон, равен като замръзнало езеро. Емоционалната изравненост, освен че отразява “студения” свят, въвежда и един друг основен герой: Лудостта. Лична и колективна, тя е навсякъде. Както казва Балард, в един напълно нормален свят лудостта е единствената свобода. Лудостта на Каван е изглежда и спасение от всеки свят: нормален, мирен, патриархален, военен, мъртъв.

I was lost са първите думи в книгата. The weight of the gun in my pocket was reassuring са последните.

Красивата дъщеря на Пол Пот

В тази кратка повест Джеф Раймън си представя дъщерята на чудовищния лидер на Червените кхмери, Сит, в една модерна Камбоджа, където ужасите на миналото са в музеите, а настоящето е светло, западно-ориентирано и технологически бляскаво. В центъра на модерен Пном Пен принтер в изоставена къща изведнъж започва да работи. Машината печата лица. Снимки на изчезнали, измъчвани, избивани хора. Снимките са безброй. Снимките са на мъже, жени, деца. Всяка е със своя история, която иска да бъде разказана. Изведнъж техниката в луксозния апартамент на красивата дъщеря на Пол Пот започва да бълва гласове. Гласове на изчезнали, измъчвани, избивани хора. Те идват от телефони, микровълнови печки, дори от последната прищявка на свръхзадоволеното момиче - японско куче робот. Всичко това се случва в момент, в който дъщерята е на път да създаде първото си истинско приятелство, което има всички изгледи да се превърне в любов. Момчето е продавач в магазин за мобилни телефони, идва от село и семейството му, както всяко друго в Камбоджа, носи белезите на червения режим. В няколкото си глави Красивата дъщеря на Пол Пот се движи и променя между фантастика и реализъм. Историята за духове става история за едни особени Ромео и Жулиета, на които не предстои крачката към смъртта.

Но всичко е пълна измислица, лъжа. Така на няколко пъти казва онзи, който разказва. На въпрос, Има ли Пол Пот дъщеря?, гугъл отговаря с “Да”. Тя обаче не е разглезеното момиченце, което живее в разкош и сменя смартфон след смартфон в най-вълнуващите моменти от скучното си ежедневие. Не е много ясно каква е въобще. Значи Сит на Раймън  наистина е лъжа, измислен образ, интерпретация на тема. Но тази интерпретация кара всичко да работи. Любовната история и историята с призраците. Политическата история и историческия разказ. Център на всички е едно въобразено момиче, което може да се променя, може да променя и другите. Да произнесеш имената на мъртъвците, да ги изкараш от сивите редици на анонимността, е акт, с който малко политици биха се захванали. Това е огромна отговорност, действие, с което буквално се променя историята. Историята не е наука на безбройните гласове, но фантастиката е литература на безбройните гласове. И Раймън показва точно това: възможността за разказ и силата на разказа.

Aurorarama или За полютиката на полисите

Не е съвсем ясно дали светът, който френският писател Жан-Кристоф Валта ни представя във великолепния си роман Aurorarama, е нашето избълнувано минало, някакво странно бъдеще или тайното ни настояще. Знаците са твърде малко, за да правим сигурни исторически изводи. Имаме: Една година, тази на действието на романа,  1908. Запознатите с фантастичната литература и всичките й жанрове, знаят, че това може да е всяка 1908 година. Един неотбелязан на нашите карти град на далеч на север, Нова Венеция. И една почти невидима Европа, която, която образът й за малко проблясва, осветен в диалозите между героите, не звучи много по-различно от нашите исторически сведения за Европа от 1908 г. Но Нова Венеция, град на декадентски страсти и полютически вълнения, като че ли идва от подхранвана от наркотици стиймпънк визия, каквато няма в нито един учебник, нито един дневник на изследовател, нито един мемоар на политик от 20 в. Не бих определил Aurorarama като алтернативна история, колкото и да е изкушаващо. Може би по-точно би било тайна история. Защото градът на Валта е като сън - достижим само в състояния на разхлабено съзнание и разкриващ онова, което силите на деня репресират. И, предполагам, затова не е случаен изборът на име за тайните служби, които се опитват да изградят ред в съновно-стихийната Нова Венеция: Джентълмените на Нощта. Светостроителната материя на този град е именно сънят и тя трябва да бъде контролира най-много в най-баналното за сънуване време. Особено когато героите на романа сънуват толкова много. Те го правят на определени места, стаи за сънуване, където имат пророчески видения, получават съобщения от изчезнали и мъртви любими, или просто тръпнат в екстаз. Особено когато основателите на града са Седмината спящи – унесен в леден сън управленски съвет, който бива събуждан само в моменти на крайна нужда.

Ако се загледаме в картината на Валта, ще видим някои интересни образи, които са като нахлуване на съня в реалността: първото доказателство, че гореспоменатата материя се контролира трудно. В небето над Нова Венеция се носи мистериозен черен цепелин, който в по-голямата част от книгата просто е част от пейзажа. В покрайнините на града има митични създания, изненадващи със своята неуместност на Северния полюс - например Снежното кенгуру, което също през повечето време не е нищо друго, освен част от пейзажа. Не на физическата Нова Венеция, а на Нова Венеция от градските легенди. Докато накрая не се появява като ироничен deux ex machina. Още по-надалеч и на север се издига тайнствен замък от лед, обитаван от близнаци с определени идеи за бъдещето на града. А в сърцето на града: руски анархисти, поп-звезди с политически амбиции, ескимоски малцинства, борещи се за права, момиче с татуирано нощно небе на гърба, лица с икономически интереси и интереси, засягащи самата реалност на света. Компания им прави и една зловеща кукла, която няма нужда от гласа на своя вентролог, за да говори.

Двама души са в центъра на този вихър от видения и виелици. Единият е Брентфорд Орсини, директор на градската оранжерия и автор на тайно разпространяван из Нова Венеция памфлет, призоваващ гражданите към революция. Другият е неговият приятел Габриел д’Алие, университетски преподавател с крайно бохемско отношение към живота. Първият получава съобщение в една камера за сънуване от неговата бивша и мъртва любима с покана за среща на Северния полюс, а вторият открива шейна с мъртва жена, стиснала в ръце огледало, на което пише “Ланселот”. И двамата имат сериозни проблеми с Джентълмените на Нощта, както се наричат тайните служби на Нова Венеция, тъй като са обект на интерес от страна на различни сили, заплашващи да стопят ледената хватка на управляващата града арктикокрация. Нишките на историите им, понякога отделни, често преплитащи се, се движат из улиците на Нова Венеция и из някои още по-малко реални пространства и оставят след себе си една от най-живите картини на град в модерната фантастика.

В интернет могат да се намерят много сравнения на Aurorarama с други примери от фантастичния жанр, те тръгват от Жул Верн, може би съвременник на Нова Венеция в един друг свят?, през Уилям Бъроуз и стигат до Филип Дик. Влиянието на Дик е безспорно. Не само в динамиката на романа и идеите, но и в  героите. Любим пример е една от героините - ъндърграунд рок звезда в миналото, която се завръща като лидер на суфражетките в Нова Венеция. Образът на певицата е типичен за Дик, който е създал няколко запомнящи се такива, най-вероятно заради страстта си към Линда Ронстад.

Aurorarama е епичен и неудържим роман. От страниците проблясват неологизми, някои прекалени, но всички свързани по някакъв начин с географските и метеорологични особености на Нова Венеция (пример: вече използваната няколко пъти в това ревю полютика: от политика и полюс). Същото е и със сравненията и метафорите. Езикът не оставя съмнение, че Валта е действал под диктата на силни образ и страст. Подобно на Хърбърт в Дюн.

Aurorarama е и политически роман. Основният сблъсък е на две идеологии - едната, анархистичната, буквално връхлита града от историята, другата - тоталитарната, го е сковала. Сблъсъкът е представен ефектно и на двете нива - “сериозното”, аналитично, където любителите на фантастиката като литература на идеите, като литература на възможните обществени модели, могат да прочетат дебати и дискусии (без обаче Валта да превръща героите си в банални “говорещи глави”), и “забавното”, приключенско, където, с премерено прилагане на разказвачески фойерверки и други ефекти, Валта предлага един екшън на революцията, неизненадващо подправен със зaдължителните секс, наркотици и рокендрол.

И всичко това е само началото. През октомври тази година излиза продължението, Luminous Chaos. Очаква се проектът да е поне трилогия. Да се надяваме, че Валта ще успее да удържи визията си все така мощна.

Текстът е публикуван в брой 5 на "Сборище на трубадури"

A woman like that is not ashamed to die

За кратката си кариера Сара Хол е била номинирана два пъти за Booker - веднъж през 2005 г. и веднъж през 2009 г. Всяка една от четирите й книги е била номинирана или е получавала престижна награда. Пише поезия и се вълнува от феминистки теми. Има и един роман за дистопично общество от близкото бъдеще, което е редуцирало жените си до тела и нищо друго. Ако не бях сложил името й в първото изречение, щях да мога да излъжа, че пиша за Маргарет Атууд. Но докато Атууд остава в света на потиснатите с The Handmaid's Tale, Сара Хол, чрез героинята си в The Carhullan Army (също носител на престижни награди), бяга от него към един друг свят, където, може би, не всичко е загубено.

Съвсем близкото бъдеще. Времето е станало още по-предвидимо, във Великобритания - още по-топло. Икономическата криза е съсипала страната, превръщайки я окончателно в подчинена на САЩ територия, където управляват военните. Населението тъне в мизерия, глад и немотия са превърнали хората в сиви нещастни създания, които работят в мрачни фабрики и обитават студени блокове заедно с плъхове и кучета. Правителството прави всичко възможно да ограничи раждаемостта и като последна мярка измисля устройство, което трябва да бъде сложено в тялото на всяка жена. Противозачатъчното се поставя така, че наличието му да бъде лесно проверявано от патрулиращите милиционери - само като накарат жените да вдигнат полата и разтворят крака. 

От този свят бяга главната героиня на романа, която не иска никой да знае името й, защото то й е дадено от потисническото общество и трябва да бъде заличено. Първата крачка е напускането на родния град. Стане ли това, човек излиза от държавата, престава да бъде личност, става никой: важното начало на всяка революция, която цели идването на изцялот ново общество. Втората стъпка - стигане до Къмбрия, където преди години група жени създават своя общност. Повече от една трета от романа е посветена на пътуването на Сестра (както героинята иска да я знаем) към митичната общност. Ясно е: пътят до това, до което иска да стигне героинята, а и с нея авторката, е дълъг. Винаги е труден и често на човек му се налага да го извърви сам.

Сестра намира женското селище и бързо става част от него. Огромната ферма, която, изглежда, функционира чудесно, въпреки че е в сърцето на една сринала се държава, се оказва не утопичен остров, а военна машина. Жените подготвят революция по най-старомодния начин - не чрез подривни езикови хватки или радикални идеологически жестове, а чрез автомати и бомби. От Сестра се очаква, ако иска, да стане войник. Оставила всичко в миналото общество - име, съпруг и влечение към пола му, тя, казано най-просто, няма какво да губи.

Така The Carhullan Army разкрива лицето си: това е история не толкова за бягството към свободата, а за метаморфозата в свободно същество.  Разказът е за млада жена, превърната в робиня, превърнала се в беглец, превърната във войник, превърнала се в героиня. Родовете в българския език в случая вършат чудесна работа, защото по-лесно предават цялото рушене и изграждане на женското и мъжкото, което се случва от първата до последната страница. В едно единствено тяло. За това си има специален термин - деконструкция, който самата героиня използва: докато халюцинира в един изолатор, където тялото й, оформено от обществото, което е напуснала, се разпада, а после, под силите на обществото, което я приютява за година-две - изгражда наново. И всеки път друго. Нищо, че изисква добре познати ни думи, за да го опишем: робиня, беглец, войник, героиня. Точно тази постоянна промяна, издаваща всъщност колко крехко е всичко на този свят и колко трудно и абсурдно е да се постигнат крайностите (за които обаче е много лесно да се мисли: например, "партизанките" на Моник Витиг, мъжете поробители на Джон Норман), прави произведението на Хол съвременно. То само на пръв поглед създава впечатление за книга от 70те, за манифест от Втората вълна, за нещо, което е трябвало да излезе от печат тогава, когато Джоана Ръс все още е творяла активно. Всъщност, уж ясните граници, подканващи към бърза категоризация, са измамни. Като тънък лед, под който обаче не се вижда студената вода.

Ако сестринството е тема в романа на Хол, то майчинството е фокус в книгата на Джейн Роджърс, The Testament of Jessie Lamb. Това кратко, лесно за четене, но трудно като характер, произведение също е сред забелязаните от журито на “Букър” - миналата година бе в дългия списък. Онзи ден пък бе обявена номинацията му за наградата “Артър Кларк”. Великобритания в бъдещето на Роджърс не изглежда толкова мрачна на пръв поглед, колкото тъжна и тиха. Зад тишината обаче се крият далеч по-крещящи състояния на духа, които романът разкрива постепенно, следвайки историята на главната героиня. Джеси е тийнейджърка, която е заключена и завързана за парното вкъщи. От собствения й баща. Причината се разбира към средата на романа, но тя не е, както лесно може да си помисли отворилият книгата, домашно насилие или особени семейни отношения. Причината е световна епидемия, която убива всяка забременяла жена. Джеси живее в свят, в който да бъдеш майка е равносилно на смърт. Смъртта е предшествана от лудост, която буквално изяжда мозъка. Без да се впуска в прекалени анализи и с прост, емоционален език, отговарящ идеално на възрастта на героинята й, Джейн Роджърс предлага една от най-многозначителните фантастични истории от последните години. Всяка социална (или природна) роля е осветена от лампата на съмнението. И в центъра на тази група от трептящи, отфиксирани роли е може би най-свещената: майката.

Джеси е вързана, защото иска да стане майка. В новия световен контекст, това може да стане само ако си загубила ума си. Или с повече с всичкия си от останалите и виждаш, че страхът от смъртта само ще доведе до смъртта. На всички хора. Но Джеси е млада, идеалистка, лабилна, незряла - тя е онова създание, което няма как да е взело решението си с разума си. С други думи, Джеси е просто момиче. Изследователи, сред които и баща й, правят ескперименти с т.нар. “Спящи красавици” - млади жени в състояние на кома, в чиито тела са поставени имунизирани ембриони. Има шанс детето да се роди живо и здраво. Сигурна е смъртта на майката. Човечеството най-вероятно няма друга надежда. Така тъгата и тишината на Роджърсовата Великобритания всъщност се оказват маскирана истерия. И в жестовете на тази истерия, Джейн, а и читателят, започват да виждат, че светът наистина е различен, съвсем друг и реално разпадащ се. Единственият начин да се противостои на този разпад се оказва саможертвата - клише, което в The Testament of Jessie Lamb е толкова клише, колкото и самата Джеси е стереотипната тийнейджърка.

Въпросите са много, макар и не задължителни. Защо Роджърс избира тийнейджърка за главна героиня? Не е ли това опит за подриване и на един друг "класически" образ, познат от много популярни романи - този на младото момиче, което, на границата с женствеността, се “влюбва” в смъртта и започва да руши тялото си по пътя към този “любим”? Или просто иска да опише героиня, която взима зрели решения в истерично общество. Или свят, в който всяка майка ражда спасител. Дори в действията на бащата има двусмислие - дали в желанието си да предпази детето си от смъртта той не се превръща в изпълнител на патриархалния стремеж да се контролират телата на жените и всичко, което искат да правят с тях? Роджърс не се впуска в оценки и отговори, само предава гласа на Джеси Лам.

Нито Хол, нито Роджърс се фокусират върху борбата между половете - ако това беше централна тема в книгите им, то, днес, щеше да е проява на безкрайно лош вкус и притеснително ниска социална чувствителност. Но и в двете истории има борба. Борба не на онези, които знаят как или които са убедени, че са прави в разбиранията си, а на онези, които имат смелост. Възможностите за нов свят се виждат ясно, макар и не оцветени от наивна надежда. Точно като в най-силните образци на литературата, която поставя под въпрос даденостите и сигурностите на обществото ни, те проблясват за кратко в момента преди смъртта.


Този и още много други текстове, всичките чудесни - в новия брой на "Сборище на трубадури".

Майкъл Сиско

A dream pulling up alongside another dream, each measures the other. The war is up there on the island, where we are going to meet it, but there is no war there, nor could there be. War is dreamlike, but war is a dream... where is the war? In the guns and helmets and uniforms? Is it the rock from which the ore to make the gun was mined, the grass that fed the sheep whose wool went into the uniform, or the sun that lights the battlefield? Not impossible to escape, but it tethers as unsubstantially, as likely, as a dream, the bonds binding me inside. I go on with it; I’m not bound like a prisoner, but like a sleeper. Two men meet, and one will give his life for the other, or they well each try to kill the other, while the day is still blandly unfolding around them. The violence I’ve already seen has been as random and abrupt as a dream, always ending in death that seems only to become more and more impossible. I always know that I am no more than one sharp breath from waking. It’s a breath I can never manage.

The Narrator, p. 145

Майкъл Сиско е американски писател и преподавател. Майкъл Сиско е нещо като тайна. В последните няколко години, благодарение на все по-лесното движение на информацията и на ренесанса на всички жанрове на странното, капакът на кутията (всъщност един чудовищно голям и необятен свят) с тайните започна да се отваря все повече и повече, а оттам и Сиско става да все по-популярен. Доколко творец като него може да бъде популярен, предстои да видим. Сиско пише като никой друг. Затова многото сравнения с други автори са неадекватни и служат само за успокоение на издателите, сигурен съм. Те губят стойността си на ориентири още на първата страница и ще останат неназовани тук. Жанровете, в които го слагат, също. Сиско не пише като съвременен (американски) автор. Ясно е, че влиянието на европейската проза от началото на 20 в. и на френската от годините на Новия роман върху него е огромно. Но това е причината. Сиско не е подражател, макар че понякога е проводник на отдавна замлъкнали гласове. Ако прочетете интервюта с писатели от двете страни на океана, ще забележите, че на въпроса за писането американците често дават рецепти, формули, правила, а европейците го описват като почти мистично случване, което не е изцяло под техен контрол. (Не всички, разбира се. И от двете страни.) Сиско се чете така, сякаш това случване е малка част от една необяснима, ужасна и недостижима сила. Написаното от автора е като леко повдигане на завесата, никога напълно разкриване, никога дори достатъчно голямо, че да проникне някаква обяснителна светлина. Понеже тази сила я има в писането на Сиско, то е, казано най-просто, силно. Понякога Сиско създава много интересни изречения. Такива, в които нещо се е случило с граматиката. Тези нахлувания на необяснимото или просто любопитното в реда на езика не са от стремеж към експериментиране. Те са от стремеж към възможно най-откровено представяне на световете, вътрешни и външни, които подхранват произведенията на всички писатели. Затова Сиско е писател, без грам претенция. Нищо че най-лесно е да бъде определен като претенциозен. Сиско е философски писател. Когато го чета, се сещам за едни думи на Тарковски, които при Сиско се усещат като постоянен подтекст: че работа на изкуството е да подготви човека за смъртта.

Разни

В момента текат конкурс и копнеж за фантастичен разказ. Информация за конкурса може да намерите тук. А за копнежа - тук. Копнежът, като всеки друг, няма краен срок. Конкурсът има: до 24:00 часа на 26.02.2012 г.

Питането за любимите български фантастични книги пък е удължено до края на февруари.

Тук започва нещо много интересно.

А тук можете да прочете за един чудесен, противоречив и (на моменти) фантастичен творец: британката Ана Каван.

След "Пътуване на юг" и "Петдесет и пет града", вече трети роман на Михал Айваз може да се намери в книжарниците: "Другият град".

Любими български фантастични книги

"Човешката библиотека" търси любимите би български фантастични книги. Прочетете повече тук.  

Има още три седмици и малко до крайния срок, 30 януари. Ако ви трябва нещо, което да разбуди спомените ви за удоволствие от прочетеното, погледнете този впечатляващ списък.